Болката ме запълва и изгражда.Тя  едно цяло с мен.Също като киселина ме разяжда от вътре,докато не стигне до най-високата си точка и просто спира да ми пука за всички и всичко.Нищо не ме интересува и не се стремя да постигна нищо.Просто сега вече нищо няма смисъл и нищо няма значение.Заключена в собствен свят,твърде уплашена да напусне стените му,правейки се на непукист ..точно тази болка ме разяжда отвътре,също като киселина,разлята по тялото ми.Искам да изкещя и да я освободя.Сълзите болезнено напират и аз трябва да ги спра,защото никой не трябва да ме вижда в такова състояние - толкова слаба и нищожна.Когато свикнеш с болката,не я приемаш за враг,а за част от теб самия.